Кратка история

Първите следи от живот в района на Новозагорско датират от края на VII-то - началото на VI хил. пр. Хр. Те се откриват в най-долните културни пластове на Новозагорската селищна могила; Гюндийска селищна могила - в североизточния край на Нова Загора; Карановската селищна могила; селищната могила Пачника до Кортен; Дядо Ненова до Коньово и др. Селищните могили (многослойни селища, обитавани в продължение на хилядолетия) в района на Нова Загора са 26. Те характеризират Новозагорско като район най-богат на селища от този тип в България.

Проведените археологически проучвания на селищните могили - Дипсизка, Карановска, Дядовска, Новозагорска, позволиха да се направят важни приноси за изясняване културното развитие на древните обитатели на нашите земи. Известни са имената на археологическите култури “Нова Загора”, “Асеновец”, “Езеро”, “Караново”. Учени от Холандия, Австрия, Япония, Англия, Русия са участвали и продължават да участват, повече от 40 години в археологически проучвания в Новозагорско.

Върху археологическата карта на района през V в. пр Хр. – ІV в. сл. Хр. са регистрирани 66 обекта от късножелязната епоха и 74 - от римския период. Повечето са малки, неукрепени села. Шест са крепостите, издигнати през античността и над 500 известни досега надгробни могили. Мраморните статуетки на Зевс, Хера, Аполон, Асклепий, Херакъл и оброчните плочки на Тракийския конник – Хероса дават информация за 20 светилища регистрирани на разглежданата територия, разположени край буйни извори, планински върхове или в античните села. Въз основа на намерените оръдия на труда и предмети от бита, може да се добие представа за стопанския облик на района през този период. Мъжът-тракиец се занимава със земеделие и бран. За тракиеца - войн говори изобилието от находки, свързани с въоръжението – криви железни бойни ножове (махайри), железни върхове на копия, бронзови шлемове.

Намерената вносна гръцка керамика, бронзови съдове, произведения на торевтиката и монетни съкровища свидетелстват за интензивен стопански живот в района.

Интензивният живот в Новозагорско продължава и по време на Византийската империя, когато районът е в непосредствена близост до столицата Константинопол. Това обстоятелство налага изграждането на отбранителна система през V-VI в., свързана с непосредствената защита на столицата и нейните  подстъпи. Възобновени и новопостроени са редица крепости по склоновете на Светиилийските възвишения, Средна гора и Стара планина. Въображението на съвременника е поразено от мощните крепости, разположени на непристъпни планински хребети и стратегически важни места, заобиколени от стръмни урви и реки. Макар и в руини, те и сега поразяват със своята величественост. Достатъчно е да споменем крепостите при Жребчево, Баня, Съдийско поле, на връх Св. Илия.

Може би не така огромна като площ, но с важно значение е била и споменатата в писмените извори крепост Вядица (Вятница). В някои исторически трудове тя се свързва с дн. Нова Загора. Безспорно е обаче, че тя не се е намирала на територията на съвременния град, а вероятно някъде по близките склонове на Средна гора. Н. Койчев я отъждествява с останките от градежи в местността Кара орман в землищата на селата Съдиево и Камено.

В чертите на съвременния град са открити останките на две средновековни селища и некрополи с твърде интересни находки: позлатени гривни и обеци, оловни отпечатъци, с които се скрепявала кореспонденцията. Тук е намерен моливдовул (оловен печат) на императорския зет деспот Стефан Кондостефан. Предполага се, че земите на днешния Новозагорски район са били императорско имение по време на управлението на династията на Комнините във Византия (края на ХІ-ХІІ в).

През  ХIII  и ХIV в. българските земи са арена на непрекъснати борби между непокорните български боляри, стремящи се към самостоятелност и централната власт в Търново от една страна, и от друга - между Българската държава и Византийската империя. Последното по-трайно присъединяване на днешно Новозагорско към Българската държава е по времето на Светослав Тертер (1300-1321) и Иван Александър (1331-1371).    

Съществуват различни предположения за времето на завоюване на района от османците, като най-късната възможна дата, особено за южната част на района, е след битката при Черномен през есента на 1371 г.  След тези драматични събития, нашият край не остава безлюден. Свидетелства за това има в изворите от 15 в. Особено ярък е примерът с текето св. Илия. В почитането на това място има преплитане на елементи от езичество, християнство и мюсюлманство, което е едно доказателство за възможността от мирно съществуване между представители на различни религии, народности и култури.

В периода на османското владичество населението на Нова Загора и района участва и във въоръжената борба срещу потисниците. Известни са хайдутите и хайдушки войводи Гълъб войвода, Кара Кольо, Димитър Калъчлията, Пею Буюклията, Генчо Къргов, Мара хайдуткиня и редица други. В Новозагорско са хайдутували Панайот Хитов и Филип Тотю.

Новозагорци са едни от първите в страната, които се включват в църковно-националните борби за самостоятелна българска църква още 1836 г.

Лично В. Левски основава революционен комитет в града, в който влизат учители, търговци, занаятчии. Негово дело са и комитетите в Любенова махала, Асеновец, Кортен и др.

Новозагорци вземат участие и в Априлското въстание с четата на Стоил войвода, който  с геройската си гибел остава в историята на българските национално-освободителните борби. 

През Освободителната война 1877-78 г. Нова Загора и районът се оказват в центъра на военните действия. Равносметката е жестока - хиляди убити и бездомни, опожарени къщи, църкви, училища. На 14.01.1878 г. войските на Първи Улански Санкт Петербургски полк на полковник Василий Балк освобождават опожарена и почти безлюдна Нова Загора, която тръгва по пътя на свободното развитие.

Развитието на града от древността до наши дни води до създаването на селище от европейски тип, което пази и продължава вековните традиции.

Българските земи са на кръстопът, а Новозагорско - един умален модел на този кръстопът, с преплитането на различни култури, съществували тук в продължение на 9 000 г. до днес, а надяваме се и в бъдеще.